понеделник, 28 април 2008 г.

Изгледи


Преди няколко дни на вилата се бяха засадили теменужки. А в клоните на дърветата се тогава и сега се надпяваха пухести врабчовци. Имаше мъничко гордост в тях заради това, че песните им се чуват повече от тези на облаците, но птичките от своя страна не бяха чак толкова пухкави. А всички хвърковати създания щяха да се изненадат колко нежно и развълнувано беше едно малко куче вчера.

петък, 25 април 2008 г.

Letters


18 април 1595
Драги Мигел,
Изпращам ти ръкописа на първо действие от новия ми шедьовър “Ромео и Жулиета”. Как ще свърши трагедията само аз не знам. Засега знам само, че ще е в пет действия с четири антракта. Доста забавно, не мислиш ли?
Твой: Уилям

3 юни 1595
Драги Уилям,
Чета с досада поредното ти недоносче. Че нямаш чувство за хумор, установих още докато четях така наречените ти комедии. Сега обаче разбирам, че нямаш и фантазия. Трагичният край на двама влюбени – колко пошло и скучно! Съжалявам, че не мога да присъствам на премиерата, за да чуя освиркванията и подигравките на достойната английската публика. Като твой приятел те съветвам да зарежеш перото, което очевидно ти е чуждо, и да се хванеш с някоя професия, в която би бил полезен на себе си и на обществото. Разфасовай месо, продавай чорапи, но спри да пишеш, за Бога!

П.П. Изпращам ти недовършения си пасторален роман “Галатея”, писан преди 10 години. Ако не си оглупял тотално, ще разбереш каква е разликата между истинската литература и самодейните ти стихоплетства.
Твой: Мигел

11 август 1595
Най-хубавото в романа ти “Галатея” е, че е недовършен. Това вдъхва надеждата, че посредствеността все пак не е безкрайна, въпреки че драскачи като теб ежедневно се опитват да оборят този факт.
Колкото до “Ромео и Жулиета”, длъжен съм да те уведомя, че на премиерата театърът беше претъпкан, а на финала публиката плачеше, съпреживявайки нерадостната съдба на двамата влюбени.
Твой: Уилям

24 септември 1595
Драги Уилям,
Не се съмнявам, че публиката е плакала. Предполагам, че актьорите също са плакали от нескопосаните ти римушки. Твоите драматургични напъни могат да разплачат и вол. Няма да те убеждавам да спираш да пишеш, макар да съм посветил времето и таланта си на това да надмогна чуждата последственост, но не разбирам защо трябва да тормозиш себе си, близките си и невинните актьори и публика.
Изпращам ти няколко глави от роман, който сега започвам. Ще се казва “Дон Кихот”. Не се страхувам, че ще ме изплагиатстваш, защото ти и това не можеш.
Твой: Мигел

8 януари 1603
Драги Мигел,
Не съм ти писал от седем години. Толкова време ми беше необходимо, за да прочета първите две глави от тъпотията ти, наречена “Горещо магаре”. След дълъг размисъл стигнах до извода, че магарето си ти. И че вместо “Донки Хот” по-добре ще е да продаваш “Хот Дог” на някоя пристанищна будка, защото явно талантът ти не стига по-далеч. Така ще можеш да се докоснеш поне замалко до обичта на публиката, която ще има трудности дори да разчете творбата ти, тъй като пишеш адски грозно. Човек би помислил, че пишеш с лявото ухо.
Твой: Уилям

6 февруари 1603
Драги Уилям,
Очаквах, че ще се заядеш с краснописа ми. Да, не съм калиграф, но съм убеден, че по-добре е да пишеш красиви думи с грозен почерк, отколкото да редиш красиво изписани мръсотийки, с каквито изобилстват пиесите ти. А вероятно успявам с лявото ухо да напиша далеч по-интригуващи редове отколкото ти с две ръце и два крака. Вроденото ти малоумие те е накарало да търсиш в романа ми някакво горещо магаре. Няма да го намериш, защото “Дон Кихот” е името на рицаря, глупчо!
Що се отнася до лявата ми ръка, длъжен съм да не уведомя, че я загубих още през 1571 г. в драматично сражение с турците при Лепанто. Но, съдейки по сценките ти, ти дори в казарма не си ходил, така че едва ли би разбрал нещо.
Твой: Мигел

13 март 1603
Драги Мигел,
Ти си не толкова военен инвалид, а най-вече литературен инвалид. Добре щеше да е, ако турците ти бяха отрязали и дясната ръка. Тогава нямаше да хабиш толкова мастило и да задръстваш хартията с измишльотини, които тормозят и губят времето не само на твоите читатели, а дори на героите ти.
Все пак романът ти има и достойнства. От него научих защо испанците са толкова лоши войници – защото постоянно се бият с вятърни мелници. Образът на Санчо Панса е тотално откраднат от моя Фалстаф, но ти прощавам. Та ти дори не можеш до крадеш като хората.
Изпращам ти новия си шедьовър “Хамлет”. Сигурен съм, че в следващите пет века няма да се появи толкова гениална пиеса.
Твой: Уилям

16 април 1603
Драги Уилям,
Пиесата ти “Хамлет” свърши добра работа. Тъкмо ми беше свършила тоалетната хартия, та много се зарадвах на творбата ти. Досега не знаех, че чичо ти е спал с майка ти - това до известна степен обяснява някои странности в поведението ти.
Аз съм добре. Завърших първата част на “Дон Кихот” и вече имам оферти от осем английски издателства, които искат да преведат гениалния ми роман в родината ти. Засега не им го давам само от съжаление към теб. Не бих искал да умреш от глад, пометен от жестоката ми и безпощадна конкуренция.
Твой: Мигел

30 май 1603
Драги Пинокио,
Обръщам се към теб с това име, не само защото главата ти е дървена. Наричам те Пинокио, защото си безсрамен лъжец. Най-голямата лъжа в писмото ти от 16 април е, че си добре.
Ти очевидно не си добре, приятелю, и вече не знам, дали и най-добрият лекар би могъл да ти помогне. Развиваш опасна мания за величие и си внушаваш, че някой иска да издава жалките ти драскулките.
Апропо, вчера се срещнах с вашия министър на образованието Хуан Кастиляно. Много симпатичен човек. Настоява да включи поне десет от пиесите ми в испанската учебна програма. На края на разговора ни му казах: “Предайте най-сърдечните ми поздрави на моя добър приятел Мигел де Сервантес”. А той ме погледна учудено и попита: “Кой е той?”
Твой: Уилям


Това е весела заемка от друг блог, чийто автор не познавам. :)

сряда, 23 април 2008 г.

The Concert in Central Park


Спомних си вчера за този концерт на Simon & Garfunkel. Бях на фантастичен концерт в парка, в Борисовата градина. Беше толкова вълнуващо, музикантите и публиката се познаваха, в публиката срещнах толкова много близки, толкова много хора, които не съм виждал от месеци. Танцувахме, пяхме, говорихме си. Беше ми толкова радостно – макар и да открих, че по-разсеяно същество от мен няма. Спомних си за Иракли, за протестите със сапунени мехури. Повечето хора стават толкова мънички, когато са щастливи, като дръвчета, свили се по време на буря.

Mirage


Един приятел вчера ме попита какво е химера.
Сравних химерата с илюзията.
Химерата е нещо, което те отклонява от пътя ти.
Той попита: „За да имаш химери – трябва да имаш път?“.
Илюзията е нещо, което може да ти даде сила и радост.
Когато в една илюзия вложиш вяра, тя заживява с твоя живот.

вторник, 22 април 2008 г.

Bridge Over Troubled Waters

На входа на университета имаше две деца, които стояха и пееха. А навън валеше. Те строяха мост над бушуващи води, както в песента на Simon & Garfunkel.

Езеро

Бяхме до езеро. Имахме къща на брега и дори остров - с птици и съкровища.
Вълните ни посрещнаха в утрото.
Вървяхме дълго - през гори и прашни пътища. Най-голямата радост е човекът, с когото вървиш, и после лекият вятър.
Спомням си, че в "Пътешествие до центъра на Земята" Жул Верн караше своите герои да намерят езеро в центъра на Земята...

понеделник, 21 април 2008 г.

Дори пламенни


Думите са игра. Красива, но понякога трудна и неразбираема.
А на мен ми се струва, че простите неща са най-красиви.

четвъртък, 17 април 2008 г.

A Bridge Too Far


Трябваше отново да чуя думите "не искам да те виждам повече", без да успея да ги разбера.

сряда, 16 април 2008 г.

Противоречия

Уча се на мълчание.
А после се забравям от думи.
Уча се на търпение,
а после се разпилявам от бързане.
Странно и неочаквано се завърта животът.
Последните дни са изпълнени с щастие –
но без мисъл или разбиране.
Може би е пролетта.
Пази ме усмивката и ръцете на близките.
Срещам съмнение,
не го разрушавам – а го прескачам.
Срещам мълчание,
но и то е научено да говори.
Понякога случките ме стягат за врата
и трябва да отида някъде далеч
от града – може би да следвам дъждовете?
Оставяйки мислите.

петък, 11 април 2008 г.

Разказвачът


Припомнете си – Джон Хърт в „Разказвача на приказки“ на Джим Хенсън. Едно велико и незабравимо нещо от детството.
А ето какво ми се случи днес:
един приятел се обади да ме поздрави с песен по телефона, за първи път някой се сеща така, без да знае беше избрал безкрайно любима моя песен; после ми подариха клонка с шишарки; и след това намерих в пощата си приказкна история от дядо.

четвъртък, 10 април 2008 г.

Голф


Отнесете каубойските си мечти до Лахитас, Ultimate Hideout (букв. последното убежище). Това е курорт с площ от повече от 100 км2, разположен в западен Тексас, край бреговете на Рио Гранде. Неговото игрище с 19 дупки шеговито се нарича „Клопката“ и има четири дупки насред остров на Рио Гранде и една дупка-бонус, за която топката трябва да се изпрати през реката до Мексико. Това прави Лахитас единственото международно голф игрище.

сряда, 9 април 2008 г.

Цвете


Една чаровна моя близка, която често носи черни дрехи, си е купила розова блузка с цветенце (а тя се казва Цвети), което преследва една пчела.

Асоциации

Подреждах си няколко литературни възгледа. Струва ми се, че модерната литература започва да се брои от Бодлер, Блейк и По в поезията, и Хофман и Гогол в прозата. Апогеят е достигнат между двете световни войни – например Рилке и Булгаков. После отделни проблясъци, но продължението все още не идва.



понеделник, 7 април 2008 г.

Залез

Толкова много бели мечки. Имам чувството, че съм бил на Северния полюс, а е толкова светло и слънчево.

Mind me




Страсти по катеренето

Почти като страсти по летенето...

Сред реката

Попаднах на една толкова хубава снимка. Та - хората в трудности може би се чувстват така, като озовали се на малко камъче сред реката?...

По следите на Оман

Всеки е чувал за Дубай, за изисканите магазини и бляскавите небостъргачи там, които са причина градът да се нарича „крайморският Лас Вегас“. Всяко нещо в него напомня глас в своята най-висока точка.
На няколко часа път през пустинята се намира Султаната Оман, който сякаш чака да бъде открит от почитателите на източната екзотика. Посетителите там също са добре дошли и страната има много тайни, които да разкрие пред тях. Историята е дала много съкровища на Оман, а богатствата на природата я правят още по-примамлива за търсещите развлечения. Разбира се, онези, които желаят спокойно място за отдих край басейна, с поглед към залязващото зад пустинята слънце, също са добре дошли.
Гостите, които идват от морето, първо вижда крепостните стени на пристанищата Мускат, Джалил и Мирани, които са построени през ХVІ век от португалците. Оман полага много грижи за възстановяването и поддържането на архитектурните си паметници, въпреки трудно достъпното им разположение. Планините са изпълнени с останки от смутното минало на Оман. Високо над съвременните пътища стоят каменни наблюдателници. Например Ат Низва в Джебел Акхдар е форт, построен през ХVІІ век. Неговата голяма кръгла кула е със стени с дебелина 3,6 м, построени да издържат не само нападенията, а и вибрациите на 24-те оръдия на покрива. Много фортове, като например този в Джабрин, имат мозайки, орнаменти и стенописи по стените и таваните. Оригиналният архитектурен дизайн спомага за изолацията на помещенията, предпазвайки обитателите им от жаркото слънце, вятъра и студените нощи. Тайните изходи и скритите стаи и стълбища също се срещат често.
Други прочути фортове са например Сохар, със своите седем блестящи бели кули, което се счита за легендарния дом на Синбат мореплавателя. Останките на Накхал са опасно надвиснали над ръба на стръмнина, под която има палмови насаждения. За трите стражеви кули на Сууаяк също се разказват множество легенди. Фортовете са строени за да се извисяват дълго – плашейки враговете и насърчавайки приятелите.
Варовиковите планини на Оман са издълбани от водата, необикновено разчупени, изпълнени с пещери и подземни галерии, прокопавани с хилядолетия. Цели подземни катедрали могат да бъдат достигнати от пещерняците. Огромната зала Маджлис Ал Джин е зала дълга 320 метра, широка 230 метра и висока 120 метра. Повърхността е на повече от 160 метра и през дълги коминообразни отвори от там се процежда оскъдна светлина. Капките вода, оформили залата, са отдавна пресъхнали.
На 30-ина километра от Салалах има пещера, с размерите на 50-етажна сграда. Нейният таван се е срутил и тя се нарича Тави Аттаир или Кладенецът на птиците, тъй като там живеят хиляди гълъби, бързолети, ястреби и други, разпръснати сред оскъдната растителност по скалите. Това свещено място остава непознато за малкото туристи, които навлизат във вътрешността на страната и разкриват нейните съкровища.
Изследователи на пещерите в Оман се подготвят да създадат уникален парк за подземен туризъм, но все още много от пещерите са неизследвани. Обаче опасенията от срутвания и отровни и избухливи газове не изличават надеждите, че в бъдеще това ще бъде възможно и тази красота ще бъде достъпна за всички.
Деветте острова Дейманият на север от столицата са национален резерват, а близо до брега, където планините на полуостров Мусандам се спускат отвесно в морето, се намират едни от най-прекрасните места за гмуркане в света, с почти хиляда вида риби, от зеленушка до делфин и акула.
Коралите, редките видове костенурки и пъстрите ята с риби изпълват децата на туристите с радост. Делфините се заиграват с преминаващите наблизо лодки с водолази, а фиордите, заливите, островите и скалите придават неповторимо очарование на слабо населените брегове.


*Текстът и снимките са чужди.

петък, 4 април 2008 г.

Степ

Филм. Казахстан. Пътуване. "Париж, Тексас" в по-ново време.
Малко от "Андрей Рубльов", но не толкова свят.

Среща


Снощи беше незабравима вечер със стари приятели. Слушахме концерти, ядохме кексчета и пихме вино - както не се бяхме събирали от месеци.

Вълк


Защо казват, че вълкът е сам?

четвъртък, 3 април 2008 г.

Warhol


Да си представим, че Анди Уорхол, един от вдъхновителите на поп изкуството, се промъква между хвалебствията и хулите, и влиза отново в хотел „Риц“, макар да обича по-спокойните места за обяд. Висока фигура, с маркова перука и сенки на очите – той е неотлъчно следван от своите поклонници и приятели, като например сътрудника му Пейдж Пауъл или Тина Фредерикс, която го представя на света от страниците на списание Glamour. Масата е кръгла и винаги трябва да побира всички спътници.
„Никога не знаеш с кого ще обядва... Можеш например да видиш изведнъж Джон Ленън, който дава парче хляб на Лайза Минели“, разказва Винсънт Фримънт, вицепрезидент на Andy Warhol Enterprises.
Разбира се, ние можем само да си представим това малко шествие, защото Уорхол почина на 22 февруари 1987 г. при хирургическа операция. Днес щеше да бъде на 78, но въпреки че 19 години по-рано беше оцелял при опита да бъде застрелян от Валери Соланас, на него не му е писано да доживее до дълбоки старини.
Да се върнем към реалността, която беше и негова. Независимо дали се посвещаваше на изобразително изкуство, фотография или кино, или просто ръководеше бизнеса си, Уорхол следваше принципа си „да бъдеш креативен“ и „харесвай самия човек“.
Той се изразява кратко. „Ако имаше нещо да каже, то буквално беше само дума“, спомня си Фредерикс. „Той беше известен като слушател“, допълва тя.
Една маса дълго стои запазена на терасата на хотел „Риц“, с името „Уорхол“ на нея. Или може би „Уорхола“ - защото рожденото му име е Андрю Уорхола, но „а“-то от словашката фамилия на родителите му се изгубва по невнимание при публикуването на първата му творба в Glamour. Тина Фредерикс си спомня: „Той донесе картините си и аз бях смаяна. Толкова красиви рисунки бяха, че веднага купих една – скица на оркестър, която окачих в стаята на дъщеря ми“.
Какво би носил той? Така размишляват многобройните приятели на твърде провокативния Уорхол. Ще сложи тесен колан, който да подчертава тънкия му кръст, или дори корсет, който Бриджит Берлин ще оцвети в ярки тонове за него. По-късно тя със смях ще разказва: „Това беше негова слабост... тези шоколадови блокчета, които той рисуваше? Причината беше, че искаше да яде от тях в офиса си...“. По късно Бриджит Берлин ще чете на възпоменанието за Уорхол.
Още от детството си Уорхол има проблеми с кожата си и, след опита да бъде застрелян, неговото слабо, белязано тяло е увековечено от фотографа на New Yorker Ричард Авидън.
Обедите на именития художник често завършват със суфле или крем брюле. Както и в картините си, той се спира на познатите, ежедневни неща, които се пречупват през погледа му, като банкноти, консерви и опаковки.
Онези, които се срещат с Уорхол, и се интересуват само от него, а не от изкуството му, често остават с впечатлението за сдържан и обикновен човек, разказва изкуствоведа Даниела Морера, която също така е приятелка на художника.
Творбите на Уорхол не винаги отразяват неговия вътрешен свят. Например „Тайната вечеря“ не е знак за отдадеността на художника на католицизма, а на него просто му плащат за да я нарисува, по думите на Пауъл.
Гостите на Уорхол никога не плащат своите сметки и щедростта му впечатлява дори и близките му от неговата „Фабрика“. Когато той предлага безплатно една скица на Фредерикс, тя се налага да го убеди, че не иска и че „това е бизнес“, но художникът често доказва, че има ясен усет и за това. Когато напуска ресторанта на „Риц“, Уорхол ще извади сметката от джоба си (където „пази поезията под ръка“) и ще си остави малко повече място за шоколад.


*Този текст не е авторски. Попаднах на Уорхол докато четях за Дейвид Бауи. Просто още една история.

сряда, 2 април 2008 г.

Косе-Босе


Търся и чета стихотворенията на Ран Босилек. След като се дипломира като адвокат в Брюксел той сключва един забавен договор:

Д О Г О В О Р

Днес 1 септември 1932 г. между книгоиздателство “ХЕМУС” А. Д. и г. Генчо Негенцов – Ран Босилек се сключи тоя договор за следното:

1. Генчо Негенцов се задължава да редактира сп. “Детска радост” и в. “Врабче”, да урежда библиотека “Веселушка”, библиотека “Детска радост”, “Малка библиотека”, серия на хубави книги за деца и юноши и да се грижи за отпечатването на Христоматиите от неговия приятел Елин Пелин...

Ех, родна стряха...

Вишни

Тази сутрин пак ми се спеше. За първи път тази година се опитах да не бързам и да си подредя малко мислите. Спомням си водата в ръцете ми, чашата чай с мед и албума на Linda Holloway. От хвърчане бях започнал да се унасям и да забравям – добре, че вчера Ани ми напомни за филма утре. А може би е от пролетта? И от това, че тази година всеки ден е изпълнен с толкова много чудеса – като свещите в небето всяка нощ, или като цветчетата на вишните из града.

Минах покрай витрините и се скрих от града замалко.

Дани, благодаря за снимката и за песента. Помниш ли, когато ме попита:

- Ти какво дърво би искал да бъдеш?

- Ами...

- Ти май ми каза, но...

- Бих искал да бъда елха...

После си спомних, че бих искал да бъда също върба.

- А ти? - попитах.

- Бих искала да съм вишна. Вишните много ме привличат, макар че не ги обичам... Едни такива тръпчиви и горчиви...

И с всички тези вишни в шепите ми - исках да те прегърна.


вторник, 1 април 2008 г.

Памет


Случвало ми се е да чуя думите: „Мисълта е всичко“. Струва ми се като проява на себелюбие. Възможно ли е мимолетното, временното, мигът да е всичко? Отново две крайности. Познавам няколко души, които оставят животът да протича през тях и следват водите му. Или може би трябва да се опитваме да направим света по-добър?

Какво му е необходимо на човек – търпение или вълнение? Опитвам се да се науча на малко търпение. Понякога забравям и опитвам наново. Така успявам да ценя повече това, което е тук, сега, наблизо, наоколо. Но е толкова хубаво да забравям.

Шир


Утро с усмивка, без думи. Заради гласовете, поривите, стремежите, мечтите.
Спомен за дъжда, за вечерните стъпки, за споделената радост - и тя после остава споделена.